Светулка 44

Беше ми приятно, когато писателите, за които пиша, оценяват усилията ми. Два такива случая.

За пътеписа на Радичков „Неосветените дворове“ написах голяма по обем студия „Овладяване на човешкия свят“ (сп. „Септември“, бр. 8, 1967 г.) едва ли не веднага след появата му в печата. Пътеписът ме беше очаровал със светлината, която излъчва, и с откриването на прекрасна вселена – Сибир. И до ден днешен съм убеден: „Неосветените дворове“ е шедьовър в българската литература. Тогава Данчо Радичков каза ласкави думи за моя текст и ме помоли да дам съгласие да го изпрати в Канада за отпечатване.

Вторият случай е с белетриста Георги Марков. Звъни ми веднъж по телефона и предлага да се срещнем в известното кафене „Бамбука“. Аз вече си бях спечелил име на поддръжник на урбанистичната му проза, бях написал рецензии за няколко спектакли по негови пиеси, включително и за дебютното му произведение в драматургията – „Госпожата на господин търговеца на сирене“, поставено в театър „Трудов фронт“. Разговорът ни беше приятелски. Неочаквани за мен бяха само неговите думи, че моята статия „Изкуство и игра“, поместена в сп. „Пламък“, 1967 г., била най-точната кардиограма на неговата същност като човек и писател. Изпихме по чашка твърд алкохол и се разделихме. Не след много разбрах, че на следващия ден заминал при брат си в Италия, и оттам... Наистина не знаех, че това е последната ни среща.